Писателският блог на Тишо

Тръгнах от София доста пиян. Нямаше как, просто. При положение, че автобусът потегля в шест и половина, трябваше да остана на партито поне до пет и трийсе. Още на влизане в превозното средство –  с копринена риза, широко отворена яка и Becks в ръка, привлякох вниманието на някакъв младеж с много скъп фотоапарат, на който очевидно му се сторих интересен и реши да ме снима за спомен. Погрижих се за дискомфортното пътуване на човечеца зад мен, ограничавайки жизненото му пространство до практическия минимум и заспах буквално върху чичката, който се опитваше да чете вестник до мен. Рядко се държа като задник, особено на публични места, но този път имах повод. Разочарованията си в личен план, обаче, предпочитам да ги „инвестирам” в сюжети за книги, така че те няма да намерят място в този пътепис. Сори.
Затворих очи и когато ги отворих след две минути, вече бях в Търново. Все едно ме бяха телепортирали. В размътеното ми съзнание се прокрадна неканената фраза, която бях чул преди 15 години в някакъв малоумен фантастичен филм, озвучен на турски: „Дейна, Дейна, телепорт! Дзен компютър балдъ!” Помня като слон. Повтарях си я на глас, докато ровех под седалката на възмутения чичка, в търсене на очилата. Изпиках се върху хотела, тъй като опашката вътре в него ми се стори прекалено досадна, успях да изпия още един Becks и блажено притворих очи в седалката. Разположих се свободно, тъй като чичката вече пътуваше на друго място. Явно нямаше намерение още два часа да търпи бруталното ми хъркане. Извинявай, чичка, за притеснението, наистина не съм чак толкоз голям простак по принцип, просто ме хвана в мензис.
След две минути отворих очи и автобусът плавно маневрираше в гарата на родния ми град. „Ехаа”- викам си, – „хванах му цаката. Поркаш до сутринта, мяташ се на транспорта и skip-ваш целия път. Така хем не губиш от безценното си weekend getaway време за наспиване, хем не трябва да се лишаваш от парти преди заминаване, хем си проспиваш махмурлука. С един куршум – три заека.” Ободрен от тази мисъл и мислейки се за много умен, грабнах ръчния багаж и бам – в първото такси. Съвсем скоро щях да разбера колко голям кретен съм всъщност – качество, по което очевидно си приличаме с архитекта на автогарите в североизточна България, които са съвсем, ама съвсем еднакви, човече! Тъпото е, че има варненски курорт, който се казва като квартала ми в Добрич и бакшиша мазно потъркваше ръце, доволен от хубавата кирия, когато взирайки невярващи очи през прозореца, му зададох най-тъпия въпрос на света: „Извинете, ама ние в кой град се намираме всъщност?” Никога през живота си не бях виждал някой да се смее толкова искрено. „Добре дошъл във Варна, морската столица на България!” – поздрави ме ведро бакшишът – „Ей, ама знаех, че вие софиянците сте много зле, ама чак пък толкоз, да не знаете в кой град се намирате, хахахаха” Идваше ми да му оскубя брадата. Изобщо не ми се обясняваше, че от десет години в София ме ебават заради мекия акцент, дори преподавателката ми по бизнес инглиш в университета ми повтаряше непрекъснато, че говоря „добрички английски”, което обаче не пречи по родните места да ме взимат  за софиянец, а по родните курорти да ме таксуват четири евро за една бира, защото приличам на чужденец. Казах му да обръща обратно към автогарата, че мамата си ебало. То не бяха едни ръчни, едно свирене на гуми, изобщо – бакшиш с мисия. Заклещихме автобуса на излизане от терминала – с перпендикулярно паркиране. Драйверът веднага ме позна – друг глупак с червен катинар, копринена риза с широка яка и две бири под мишница, който да тероризира всички пътници с хъркането си и да не може да уцели крайната дестинация на пътуването си едва ли има. Качиха ме и през оставащия един час  основната тема за разговор на абсолютно всички в буса бях аз.
Така, криво-ляво, успях да се добера до нас.
Още на следващия ден потеглихме за Констанца. Границата се минава с лична карта, митничарите изключително любезно ни информираха, че на фона на трите хиляди автомобила, които са преминали в обратната посока до обяд, ние сме първият български автомобил, пътуващ за Румъния. Оказа се, че било масова практика румънците да идват всеки уикенд у нас, за да купуват храна, алкохол и дрехи, защото било по-евтино, а курортите ги привличали с доброто си обслужване. Брех. Представих си какво обслужване ни очаква при Моканина. Чувал съм доста митове за по-високия жизнен стандарт на румънците и за изпреварващия им икономически растеж, ама това, което видях по пътя изобщо не ме впечатли – селата им са мръсни и мизерни, постройките окаяни, нивите занемарени, плажовете безлюдни, хората – зле облечени, небръснати и носещи огромни бидони с каручки  поради липса на течаща вода и канализация. При това в курортна местност. Южното румънско черноморие е единственото място, където можеш да си натопиш задника в северната ни съседка.
Констанца е някакъв опоскан, разнебитен и умален вариант на Варна. 150 000 души население, според представители на самото население, почти никой не говори английски, улиците са пълни със стари Дачии и чисто нови Рена, а яките пички и брадясалите мутрагени с тях висяха в най-гъзарското кафене на центъра, досущ като у нас. От всички заведения се чуваше хаус, което малко повдигна имиджа на града в очите ми. „Все пак се намираш в чалга фрийй зона” – отдъхнах си аз. След като върху едни опърпани дънки-менте, намиращи се зад мръсна витрина, видях цена, равна на сто български лева, разбрах защо бият път за дрехи чак до България. Решихме да изпробваме лошото обслужване в ресторант „Тераса” – стар, комунистически, монолитен комплекс от бетон и желязо с иначе нелоша гледка към морето.  Въпреки че работи на такова място, леличката, която се опитваше да ни вземе поръчката беше няма като риба и не говореше никакви езици, но беше видимо ентусиазирана, че сме единствените туристи за деня. Трябваше да си поръчам нещо на език, на който всеки може да ме разбере, затова наредих кратко точно и ясно: „фиш, чипс, бира”, като посочих морето пред мен, указвайки откъде предпочитам да дойде рибата.  Тя, от своя страна, посочи с палец през рамо и ми обясни, че всъщност ще дойде от Дунава. Нямах друг избор. Мотах се два часа из града в търсене на отворен банков клон, в който да обменя  пари, чаках опашка пред гишето, разглеждах магазините и, след като се върнах на масата нямаше още нито чипс, нито фиш, имаше само бира…в чаша от Кока-Кола. При положение, че бяхме единствените посетители на заведението. Както и да е, храната си струваше, цените бяха като у нас, но в последствие разбрах, че за да ползваш услуги в Румъния очевидно ти трябва биволско търпение, защото чаках един час за кафе и минерална вода в гъзарското кафене на центъра, при готините пички с техните брадясали, зле облечени бабанки. Спомних си за думите на един мой познат, който живее в Германия – немците обичали да се шегуват, че когато терминалът на летището се напълни с мъже, изглеждащи като таксиметрови шофьори и жени, облечени като проститутки, значи е кацнал или самолетът от Румъния, или от България. Такъв е животът.
Две неща обаче ми направиха чудесно впечатление: пътищата и дисциплината по пътищата. Народонаселението на северната ни съседка изпитва неописуемо страхопочитание пред мъжете в униформа, явно от жестоките служби на комунистическия режим все още им държи влага, а законите за движение по пътищата, доколкото разбрах, били много строги. Абсолютно всички шофьори спират на пешеходец, независимо дали се намираш върху зебрата или просто си пердашиш по диагонал през шосето, а  по безупречните четири лентови, първокласни междуградски пътища, които слагат в малкия си джоб магистралата София – Пловдив, всеки кара със 70. На едно-единствено място видях пътна полиция, която вадеше душата на някакво мотористче. Веднага след пресичането на българската граница, където учудени румънски журналисти извадиха камери, за да ни снимат и да покажат на обществеността, че, ето на – и българските туристи почиват в Румъния, стрелката на километража бодро повдигна глава и най-после чухме оборотите на двигателя. Бяхме си обратно у дома, в България – страната на ограничените възможности, където всеки може да кара с неограничена скорост, стига да му се намират десетина евро в джоба.

Тихомир Димитров